Българският всеучилищен химн „Кирил и Методий”, по музика на Панайот Пипков и стихове на Стоян Михайловски, е изпълнен за първи път на 11 май 1901 г. в гр. Ловеч. В продължение на 119 години ноти и букви, обединени в една симбиотична музикално-словесна спойка, будят в душата на българина едно усещане за възторг и задават тържественото настроение на може би най-милия и хубав наш празник – този на буквите.
В творбата на бележития писател само по себе си е заложено това чувство на приповдигнатост и устрем. Именно него улавя именитият композитор, когато я чува за първи път прочетена от негов ученик, и се вдъхновява за написването на мелодията.
Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!
В основата на патетичното звучене на стихотворението е повелителното наклонение, което срещаме още в първите редове. Командният тон своеобразно марширува в текста както с глаголите („върви”, „поднови”, „влез”), така и с частицата „нека” и наречието „напред”, а възклицателният знак увенчава написаната мисъл по един категоричен начин. Този маниер на изразяване обаче не носи заряда на заповед, а на насърчение. Подбуждащата към напредване реч се обединява с тази на възхвала и благословия към делото на солунските братя, които със своя наглед непретенциозен дар – азбуката – изваждат българския народ от „мъртвина” и го тласкат към „светла бъднина”. Пред нас се разкрива преобразяващата сила на науката и културата, която може да промени съдбата на цялата нация, да ѝ помогне да заеме своето достойно място на световната сцена без да жертва своята идентичност:
Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден —
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, гдето знанието живей!
В това се заключава и призивът на двамата словотворци – подемът на един народ се определя от неговия стремеж към просвещение. Именно затова устремът към грамотността трябва да се превърне в императив, в дълг.
Това чувство на обязаност за продължаване на делото на св. св. Кирил и Методий се е съхранило през период на „тържестнвуванье” и „страданье”, предавало се е от поколение на поколение, от век на век и е намерило своето изражение в просветителската дейност на изключителни и далновидни личности като Климент Охридски, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Априлов, Христо Ботев, Иван Вазов и много други изтъкнати български обществени дейци. Преки наследници на този дълг са учителите, създаващи четящите хора; писателите и поетите – едновременно ювелири в своето изкуство, но и рицари, изправили словесна шпага пред порочните модели на своето съвремие; преводачите, градящи невидими мостове от думи между културите; библиотекарите и читалищните дейци – хранители на книжнината и общностния дух; учените, които със своите открития допринасят за напредването на човечеството. Този списък с будители се разширавя, за да приюти нови съвременни форми, но това, което обединява всички тях е отговорността към използването на словото, но също така и съзнанието, че постигнал лично просвещение и грамотност, човек е длъжен да предаде нататък пламъка на любознателността. Това е императивът на просветения човек.
В днешно време просветителското слово, освен в традиционния си книжен формат достига до нас по много други канали – радио, телевизия, вестници, блогове, социални мрежи, платформи за видео споделяне и още много други. Наличието на толкова много източници обаче означава, че едновременно с качественото и будно слово получаваме и проядени от задкулисно мислене материали. Това налага прилагането на един по-критичен подход към възприемането на дадената ни информация, за да избегнем дезинформираността. Това умение е характеристика на грамотния човек. Грамотният човек, усвоил правоговорната и правописна форма на езика, е изградил и вродил в себе си уважение към словото. То е в основата на способността на човек да анализира поднесената в каквато и да е форма реч по обективен начин. Този вид човек е човек с вкус, човек, който „по-трудно се поддава на евтина пропаганда”, както се изразява Георги Господинов в своя празничен адрес по повод 24 май през 2013 г.
Затова наред с учителите, писателите и преводачите, отговорност пред езика носи и всеки телевизионен и радио водещ, всеки блогър, влогър, водещ на подкаст, журналист, политик и оратор, всеки който чрез словото иска да сподели своите идеи. Ние колективно като народ от слушащи, пишещи, говорещи и мислещи хора имаме отговорност пред това, което изричаме, защото то има мощен заряд. Неслучайно призивът на светите братя е към всички нас, буквите са за всички нас – да ги ползваме с ясното съзнание за дълг към просветяването, а не заробването на ума.
Нека тогава ние като хора, изпълняващи този императив, почувстваме неотложността на това дело, заключена в повелителното наклонение и възклицателните знаци на всеучилищния химн. Нека във всяко обръщение, било то писмено или устно, да бъдем отговорни към словото, да изричаме по-често думи на благодарност и да изберем да се движим напред културно, духовно и научно в една среда, която ни предразполага да правим малко усилия.
Четете, пишете, изговаряйте и споделяйте словото отговорно!
Честит празник на българската просвета и славянската писменост и култура!
Екипът на Интерспийк
Снимка: Pexels